МОЯТА ИСТОРИЯ С ВЕЛОСИПЕД

Често ще ме видите на две гуми. Напоследък обаче времето и обстоятелствата оставиха колелцето на заден план. Колелцето, което имам в момента, отдавна плаче за смяна и търпи ремонт след ремонт. Купих го втора ръка на Женския пазар, почти без да се замислям. Последва тунинговане, и пак остана доста по-тежко, отколкото трябва да бъде. Вместо 10-15 кг, то тежи над 20 кг. Кръстих го Макуин на червената състезателна кола от филмчето “Колите”, пък и често се проявява като Светкавица по столичните чукари и разбити паважи. Преди това карах чужди, но сантиментът към личното е много по-силен. Те, впоследствие, носеха имената на други герои от анимацията.

Всъщност се научих да карам колело много късно. Почти ме беше срам да се мъча тепърва по улиците в тийнейджърска възраст. Като малка имах колелце, бутах там някакви помощни педали, но така и не проявихме постоянство с татко в това и… не се научих. После той си замина, а аз отказвах да се науча, защото човекът, който исках да ми предаде тези знания и умения, вече го нямаше.

Една сутрин обаче се събудих с прозрението, че – защо пък да не се науча – именно заради него?

Качихме се в планината, в гората, а после, позакрепила баланса, се впуснах по асфалта щастлива и доволна. Чувството да летиш и да изпитваш непозната до момента скорост… И сетне непозната болка от падания и пречуквания.

В следващите години имах мнооого премеждия на две гуми. Блъсна ме кола на Орлов мост и нищо ми нямаше, а дни по-късно се ударих в кофа за боклук и си пукнах пръста на ръката. По “Житница” щеше да ме удари кола, и “избрах” да се пречукам в канавката, от което до момента все още имам белег на верига на десния крак. Няколко дни по-късно, с подут глезен качвахме Вихрен, а после и Айфеловата кула пеша. Защото вече съм била там с асансьора, колко пък да са 300 м. по стълбите? Но вследствие на всичко това се превърнах в Майстор Тричко, поне в кризисни ситуации. Ей такива работи. Не всичко е непохватност и пукнати гуми. Понякога е силата да превъзмогнеш собствените си страхове, да опознаеш нови ширини. Да караш сам години наред, а после да откриеш банда други колоездачи-единаци и да катерите паркове, езера и планини. Продължавам да съм пишман колоездач, но за няколко години натрупах всички километри и падания, които имах да наваксвам от детски години.

Детските години… Тогава, когато децата пищяха и тичаха из междублоковите градинки с колела и скачаха на дама и на ластик. Е, ние играехме театър “Сливи за смет” на бабите (аз бях продуцент и режисьор?), а с моя приятелка слушахме RHCP и Oasis, ходехме на компютърен клуб и ритахме футбол. Та, в този ред на мисли, ще оценя, ако някой има нервите да ме научи да скачам на въже. Спортист човек съм, вярно – малко некоординирана, но и това умение ми убягва до ден-днешен.

А колелото се превърна в повече от моя втора кожа – това важи за всичко, към което подхождаш със сантимент. Кога се научихте да карате колело и помните ли първото си голямо падане? Щастлива съм, че аз пък успях да науча брат ми и сега споделяме една страст. Моят верен другар Макуин е на прага на пенсионирането, но до тогава ще трябва да си намери достоен наследник. До тогава ще ме съпътства в уикендски и градски приключения. Сменям скорости и униформи – в града препускам между срещи и събития с дънки и сако (вече никога сандали!!), но винаги с моя най-добър приятел. И знайте, че никога не е късно да започнете 🙂

thrift sheep

Последвай ме: Facebook // Instagram

Second Hand look:
mom jeans Numph
топ Zara Knit
блейзър H&M
бижута Nimeria

Leave a Reply

Your email address will not be published.