Vintage is the new black: ИЗКУСТВОТО ДА ПРАВИШ КАРТИЧКИ

Кога за последно написа писмо? Кога си купи картичка и я изпрати? Понякога ме питат как върви инициативата предизвикателство с писмата, а понякога дори аз самата се чудя. Един път Български пощи ме саботират, друг път ме изненадват приятно. Благодаря на читателката, която ме светна за postcrossing – сайт, в който изпращаш картичка на случаен човек, а когато той я получи, твоят адрес бива даден на някого and so on. Благодаря и на всички, с които продължаваме да си пишем, макар и веднъж в месеца. Невероятно е как реален човек отсреща наистина е седнал и е отделил от времето си да излее мислите си, дори да се чувства некомфортно. И аз се чувствам така – все едно водя монолози и изливам как е минал денят ми, какво ме вълнува и как се чувствам сега.

Но после идва обратният отговор, в цветен лист, с шарени стикери и цветни химикалки, които другият е подбрал. Понякога идва и някоя картичка или друг малък жест, и в момента нямам по-голям кеф от това да видя картичка или плик с красива марка да ме чака на бюрото, да си направя кафе и да си прочета всичко набързо, защото нямам търпение.
После продължавам към обичайните неща, а вечерта след вечеря ги прочитам отново и отговарям вече на спокойствие.

Та исках да кажа, че има нещо много специално в тези неща. Всички са ни на един клик разстояние, достатъчно е да имаш обхват и/или интернет. Но колко по-различно е да разкажеш в 5 приказки за последното си пътуване на гърба на картичка, пред това да цъкнеш два лайка на албума за това пътуване във фейсбук или стори в инстаграм.

Картичките те учат да бъдеш лаконичен, но изчерпателен. А когато пишеш на непознат човек, направо не знаеш откъде да започнеш. И оставяш картинката отпред да говори сама за себе си.

Днес ви запознавам с две дами – Георгия и Десислава, които стоят зад проекта analog postcards. Те дават препратка към едни по-други, стари времена, като създават концептуални картички с фотографии.

Първоначално каня Георгия да участва в благотворителен базар в родния Силистра, но тя се стреми към нещо повече от просто фотографии, и впоследствие, след много мислене коя с коя снимки си подхожда, заедно създават бъндъл от 7 бр. Картичките нямат локация, нямат и комерсиална цел: всяка има своята неразказана история, а снимката отпред дава намек към изминало време, и по някакъв начин се свързва със следващата. Коя е следващата, може да се разбере, защото на гърба си са номерирани и свързани логически. Момичетата ми споделиха, че искат човек сам да прецени от къде е.

“Мили ми родители Кирчо и Нели, много сте ми домилели,
Чакам с нетърпение да се видим, тази година няма да опитам гроздето, ако може качете нещо на тавана (…) На Кирчо ще взема едно колело, но ще му го предам, само ако мине тази година без изпити и слуша”

Георгия, която стои зад фотографиите на analog, осъзнава картичките като реално, но позабравено средство за комуникация, когато попада на няколко от 60-те години на Славейков, Шишман и сред антиквариатите в Англия. Намира и “поредица” от 3 картички, разказващи ни набързо за историята на това българско семейство, разделено от километри разстояние, но с развръзка – “скоро ще се видим”.

“Тук всичко е хубаво, но от нашето по-хубаво няма”

Тази пролет момичетата се включват към базара за самотната болна майка Орнела, и правят нова партида – и отново концепция не липсва. Семейството, децата, споделените моменти с любим човек, топлите цветове. Локациите са Норуич, Неапол, Сърбия и Черни връх, но отново не го пише. Помежду им (на новите картички) има връзка, но не твърде очебийна. И може би точно това ме плени и и мен самата.
За Георгия и Десислава  е “важно да има нещо емоционално – не запомняш самата забележителност, а запомняш начина, по който си се почувствал”, когато отидеш някъде, и съответно съхраниш момента върху снимка. А Г. ми споделя, че за нея “фотографията е най-великото изкуство, защото използваш само това, което имаш пред теб”. И като го каза така, не мога да не се съглася.

 

Досущ като една картичка, която има две страни, така и analog са две талантливи дами – едната е лицето, другата – гърба. Едната е визията – другата ума. Или и двете едновременно? Картичките отдавна вече не са начин на комуникация, но е стоплящо от време на време да си припомняме удоволствието от изписването на лаконични два реда. Да застанем пред стилажа и да мислим няколко минути коя картичка е най-подходяща за човека, на когото я изпращаме. Да вложим въображение в посланието – така, както го правим и когато пишем пожелание за рожден ден на хартия, не е много по-различно.

Аз чакам някой да регистрира моя картичка, която последно отпътува за Тайван и Беларус. Да хвана утре самолета за поредно пътешествие и да споделя на близък приятел емоциите от него, изправена пред предизвикателството на тесните рамки на картичката. Понякога с носталгия разглеждам албумите си с пощенски марки, когато бях запален филателист – до колкото можеш да бъдеш такъв в 3 клас. Но за това ще ви разказвам друг път 🙂

Преди картичките на analog можеха да се открият в избрани софийски заведения, но по-добре ги последвайте, за да разберете кога може да грабнете един бъндъл и за себе си. Можете да ги намерите на избрани благотворителни базари с кауза, а може би скоро не само там?

thrift sheep

Последвай ме: Facebook // Instagram

Снимки: личен архив

Leave a Reply

Your email address will not be published.