Когато бях малка, татко работеше като журналист за къде ли не, включително и култовото тогава списание “Нов фолк”. Ходехме няколко пъти за хонорари и все питахме “дали случайно нямат някой плюшен папагал” за детето – такова беше логото на Ара мюзик. “Не, но ето ти касетка!”. Така че не се учудвайте, ако в домашната фонотека попаднете на Слави Трифонов, естетически облепен с пластир и печатни букви DEEP PURPLE. Олдскул чалгата беше препитание, вкъщи музикалното възпитание беше (и продължава да е) на друго ниво. Сама “посегнах” към по-тежките метални звукове и се самовъзпитах на хард метъл, след като Whitesnake, Meat Loaf и подобни ми станаха… леки, хаха. Бегло помня грамофона в хола, който искам да съживя.. по сантиментални причини. Леко пращящ звук, сякаш от саундтрак на филм, който си представям в цвят сепия.
Модерно е да си винтидж – ама отсЕкъде! Очилата, обувките, чантата. Минаваш на съвсем друго ниво, когато пренесеш тази мода и в музиката си. Включвам се с уговорката, че не робувам на моди. (И че темата тук със сигурност ще бъде с продължение.) Ами на качество и стойностна музика – рок, метъл, джаз, хип хоп, електронно – ами, всеядна съм. Ще оставя споровете аналогов/цифров звук и винил/диск на инженерите. Факт е обаче, че винилът е “друга бира”. Пък ти ми обяснявай после, че предпочиташ вино.
Актуалното си е актуално. Минава се време, 20-30 години, актуалното от тогава става винтидж, олдскул – буди интерес. Та аз самата едва си спомням грамофона като част от ежедневието, не като хипстърска изгъзария, какво остава за по-следващите млади поколения. Интересно е, защото е далечно, а и защото е яко. Възраждането на винила обаче, за да стигне до хипстърите и блогърите, започва от аудиофилите, които осъзнават предимствата на аналоговия пред дигиталния звук, а оттам започнаха да се търсят и плочи. “Не меломаните възродиха модата. Те са просто колекционери и за тях е по-важно, че си събрал колекцията, без значение на плоча или на касетка.”, ми споделя местен колекционер и винил ценител, докато съм на гости на Vintage Stereo.
Няколко бързи факта по разкази и спомени, за навлизане в материята:
- производството и записването на плочи си е цяла наука – изключително трудоемко е, съхранението – също;
- записването се случва като сигналите се трансформират в трептения, които, от своя страна, чертаят “браздите” на плочата;
- материалът, който познаваме като vinyl, в пълното си наименование е поливинилхлорид/ PVC (знаете, че се интересувам от рециклиране и природосъобразност, но за съжаление винилът е труднорециклируем)
- има 7-, 10, и 12-инчови плочи – съответно малки, средни и големи: 45 и 33 оборота в минута, а най-в началото са и по цели 78; някъде съм чела, че има и по 8 инча.
- аналоговият запис може да бъде магнитен (касети) или механичен (грамофон);
- имам рожден ден на 23 април, грамофон без игла и куфар с винили; тук намигвам с две очи.
Пращенето, с което всеки свързва музиката, извлечена от плочи, са всъщност наелектризирания и отмятане на иглата. А нима чарът не се крие точно тук? Притежавам цялата дискография на Metallica (голямата стара любов) на касети, голям процент и на дискове. Убий ме, но колкото и да е яка музиката, ако Джеймс Хетфийлд ми пее на уше, а не сякаш в банята оттатък, ми не е същото! Дискове, mp3-ки (“РАФТЪР.ДАТА.БЕГЕ.”), Spotify, You Tube – модерният музикален свят има много измерения – зависи какво търсиш и колко си готов да дадеш. В гимназията заделях от всяка стипендия и си купувах по един компактдиск на любима банда, а най ми е кеф, когато се случи да ми ги разпишат. А старата школа сякаш си идва на място, “облечена” във винил. Разбирам, че българските фенове си търсят най-вече рок: Floyd, Zeppelin, Hendrix, Doors, Maiden, Judas, KISS; също и джаз, соул, блус, но от вторите, за съжаление, трудно се намират добрезапазени. Българската музика е ядлива предимно от чужденците, оказва се.
От Vintage Stereo ми разказват, че “новите плочи са нови само физически”, съответно старите плочи, от 70-те например, са значително по-скъпи. Търсят се оригинални записи, и сякаш българинът наваксва за времето, в който е презаписвал и пре-пре-презаписвал в опита си да се докопа до малко “западна музика”. Тогава хората не са толкова претенциозни – далеч са от идеята за перфектен звук, идеологическият път минава и през Сърбия, Югославия и тяхната музика тук. Историческият момент сякаш допълнително утежнява процеса на възраждане на винила и му придава… помпозна важност. И все пак София не е Берлин, не е и Лондон.
“В Германия в мазетата има плочи, в България има буркани.”
Консуматорското общество е съвременен факт, светът ни е пълен с техника, която едва ли ще ни надживее. Корпоративни машини за пари и все повече въпросителни около качеството. (???) Обичам припукващия звук, малките несъвършенства на една изпипана музика от свят без Nicki Minaj, Фики и Сузанита – не говоря за историческо време, а за идеология и аудионосители. Обичам да вадя внимателно обложки и опаковки, а не да скролвам из shuttle playlist. Тази лека носталгия ме държи здраво стъпила на земята и ме кара да се чувствам някак по-свързана с музиката и онези, които стоят зад нея. През нелепо преведените от Балкантон/ Мелодия заглавия, до обложките – някои пъти произведение на изкуството, друг път – модна катастрофа.
Магазин Vintage Stereo бяха така мили да ме потопят в своя аналогов свят, в който щастието е хобито да ти е професия. От вратата те посреща надпис “мястото на меломаните”. С учудване разбирам, че клиентите им са на всякакви възрасти, с различни професии, интереси и (музикални) предпочитания. Дори докато говорим, влиза един младеж на видима възраст не повече от 14 г., да търси Sex Pistols. Кой е най-големият недостатък на меломаните?, питам. “Че никога не достигат пари за любимото нещо”, казва Весо с усмивка, и аз прекрасно го разбирам. Безистенът е отрупан в какви ли не заглавия, а аз ахвам след всяка находка, включително и на кашончето за левче, където много изстрадали и преоценени плочи търсят своите нови арт собственици, които ще ги превърнат в следващия дизайн, декор, апликация. Купчини музика и техника, за която искам да събера ноу-хау. Оказва се, че истинските майстори вече са на възраст, а все са отрупани с работа.
Всяка първа неделя на месеца на бул. Витоша 1а зазвучава винтиджът, защото се случват интересни базари за търговци и слушатели-колекционери, любители. Редовни гости идват от Сърбия, което ме изненада. Следващото събитие в София (следете и базарите в Пловдив!) е още на 01.04, а по-следващото – на 06.05. За сега си тръгвам с Dio – Last in line към колекцията с огромен сантимент. А вие имате ли си фаворити? Лоялни ли сте на аналоговите записи?
thrift sheep
Последвай ме: Facebook // Instagram
P.S. Съжалявам за недоброто качество на някои снимки, с това разполагам в момента. 🙂
