През 2019 г. Оксфорд определи “climate emergency” (климатична спешност) за дума на годината – “ситуация, при която са необходими спешни действия за намаляване или спиране на изменението на климата и избягване на потенциално необратими екологични щети, произтичащи от него”. А оттогава насам търсенето на този термин (и всички приходящи теми) става все по-голямо. В това число сериозен онлайн интерес се забелязва и към неразривно свързаните “климатична криза, “климатични действия”, “климатично отрицание”, “net zero”, “глобално затопляне” и… “климатична тревожност”.
Общото между тези термини и словосъчетания е: в центъра е променящата се околна среда, и последиците от това – метеорологични, политически, социални и не по-малко важно: психологически.
Когато си говорим за големи и повече от сериозни теми като тези за климата и планетата, човек обикновено се дистанцира и се чувства като прашинка във Вселената. Обезнадежден, обезсърчен и отчаян – също са част от спектъра на състоянията. А това емоционално състояние би могло да стане още и още по-дълбоко, и да сформира различни “палитри” от емоции, пряко свързани с тревожността относно бъдещето на Земята.
Еко тревожността (eco anxiety) е термин, описващ изключителна тревога за настоящите и бъдещите вреди за околната среда, причинени от човешката дейност и изменението на климата.
♥ ♥ ♥
Проведох анкета в Instagram, в която да обсъдим темата с вас, последавателите ми, имайки предвид, че това е една представителна извадка на група българи с отношение към природата, и заедно да се опитаме да очертаем картинката за нашите ширини. От близо 1000 разпитани, над 250 взеха участие. На стартовия въпрос “Изпитвали ли сте негативни емоции по отношение на природата и нашето бъдеще?” – на мнозинството (134 души) им се е случвало, за 82 се случва ежедневно, а едва 12 признават, че не познават такъв тип мисли.
“В спектъра на емоциите, в коя най-много и най-често се припознавате, отново в контекста на това как си представяме бъдещето на природата и света?” – За 35% това е безпомощност, 23% изпитват страх от неизвестното, 7% изпадат в депресивни състояния, а всъщност 35% резонират с всяко от изброените.
“Понякога чувствате ли се сякаш не правите достатъчно?” – 97% (238 души) са на мнение, че винаги могат да сторят повече, докато едва 3% (или 8 човека) се чувстват уверени в действията си.
Все пак, за да внесем контекст, ги попитах и как се определят по принцип, т.к. настройката ни към света ни влияе ежедневно във всички останали аспекти на живота. Сред отговорилите имаме 45% оптимисти, 47% реалисти, и 8% песимисти.
Тези цифри ми бяха необходими, за да придобия/придобием контекст за това /все още/ неофициално доказано разстройство – еко тревожността – в наши дни.
После реших да се обърна към една по-нетипична за темата платформа – Linked In, където професионалисти споделят както своите кариерни успехи, така и размисли по отношение на менталното и физическото ни здраве (често свързани с работа, било то и в зеления сектор). Там косвено се запознах с Катерина Хелман, сертифициран коуч, специализиран в терапия за климатичните промени. “В един момент осъзнах, че бях прекалено заета да обвинявам останалите около мен за бездействието им, вместо самата аз да предприема някакви действия. Разбрах, че насочвам цялата си енергия и мисли за неща, върху които не притежавам абсолютно никакъв контрол. Днес вече не позволявам на емоциите ми по отношение на климатичната криза да ме парализират, а вместо това открих как да си бъда сама източник на сила и мотивация, как да дам своя принос към света, а и да помагам на останалите да го сторят.”, споделя тя.
КОЙ СТРАДА ОТ ЕКО ТРЕВОЖНОСТ?
Емоциите са нещо субективно и това, което чувствам аз, може тотално да се различава от това, което изпитва човекът отсреща. Еко тревожността най-често се забелязва при хора, които са любители на природата, и са наясно със “ситуацията”. Редица проучвания доказват, че най-засегнати са по-младите поколения, деца и младежи. Група хора, която сякаш се чувства лично отговорна за разрешаването на проблем, който пък им е “прехвърлен” от предните поколения и от липсата на действия от страна на правителствата. Нерядко срещано явление са млади двойки, взели решението да не стават родители, за да не създават поколение, което ще живее в несигурно бъдеще.
♥ ♥ ♥
СИМПТОМИ И ПРОЯВЛЕНИЯ
Някои от поведенческите симптоми на еко тревожността са свързани с:
- Гняв, ярост и/или разочарование за чуждото невежество и бездействие.;
- Отправяне на критики към семейство и приятели, или непознати;
- Парализиращо усещане, зацикляне от прекаленото много информация, новини;
- Усещане, че си малцинство или единствен, който е наясно с проблема;
- Overwhelming – Усещане за непреодолимост;
- Чувство на безсилие пред огромния спектър на проблема;
И в опита да подтикнем околните към действия и осъзнаване, това понякога води до обратния резултат – до несъгласие, спорове и конфликти, а може би дори до изолация и странене от определена група хора. Дали си заслужава да нарушаваме връзките си с околните?
Има, разбира се, и чисто индивидуални, физически симптоми като изпотяване, сърцебиене, нарушен сън, задушаване, премисляне.
И опитвайки се да разпиша ключовите думи за тази тема (eco anxiety), откроих следните: хроничен страх, подценяване, непродуктивност, безпокойство, апокалипсис, рационално и ирационално, колективно екологично мислене, гняв, ужас, тъга, вина, срам и др.
Тези емоции са пряко и косвено свързани най-често с:
- екстремни метеорологични условия – горещини, пожари, циклони, тайфуни, земетресения;
- отпадъци; увеличаване на замърсяването и влошаване на човешкото здраве;
- загуба на биоразнообразие;
- ограничен достъп до питейна вода;
- изтощаване на природните ресурси; обезлесяване;
.. и нашият индивидуален “пръст” в тези обширни проблеми и казуси. Екологичната тревожност може да превземе частица от нас – или пък да ни завладее напълно, внушавайки ни, че нашите действия са капка в морето и са безсмислени и/ или недостатъчни; да ни настройва на вълна апатия, или пък гняв/срам спрямо реакцията и действията на околните (дори бих казала липсата на такива).
“Човешката тенденция е да се опитваме да облекчим стреса и да намалим негативните емоции чрез защитни механизми и стратегии за справяне, за да се да се върнем към нормалното си функциониране възможно най-скоро. В психологията термините “защита” и “справяне” често се използват взаимозаменяемо.”, е описано в публикацията “Facing up to ecological crisis: a psychosocial perspective from climate psychology” на Надин Андрюс и Пол Хогет, посветена на Климатичната психология.
Отново там са описани по-горните проявления и има категоризация на “адаптивни” и “неадаптивни”: Игнориране и отричане на екологична криза, изкривяване на факти, прехвърляне на отговорност, потискане на емоции, пасивност, потискане VS снабдяване с информация и ангажиране с факти, свръзване с природата, (опит за) съвместно решаване на проблеми и др.
♥ ♥ ♥
ПРОИЗХОД НА СТРАХА
За да се опитаме да разберем къде се крият корените на нашите мисли и чувства, за да ги степенуваме и да започнем да си говорим “на ти” с тях, е редно да внесем малко теория, за произхода на страха у човека. За улеснение ще използвам целия спектър от “страх от неизвестното” и “страх от апокалипсис” като синоними и производни на екологичната тревожност.
Изпитваме страх, когато се намираме в опасност, а безпокойството, тревожността – когато опасността е наблизо или мислим за нея.
Ако се върнем назад във времето и се уповаваме на това, което специалистите споделят, то отново опираме до добрата стара Еволюция. Оказва се, че човекът притежава заложени инстинкти, от които някога е зависел животът ни, докато предците на предците ни са се криели от хищници в пещери и дупки. Така мозъкът ни е програмирал да изпитваме СТРАХ, за да се предпазим и да оцелеем.
Това в наши дни понякога е необосновано – този “страх по подразбиране” вече не ни върши работа във всяка ситуация, и която не е /не винаги/ въпрос на живот и смърт. – И нашето тяло не винаги може да направи разликата между реална и въображаема заплаха.
Също така се чувстваме комфортно, когато пестим енергия и сме “в безопасност”, защото ситуацията навън, опасността, не би ни донесла наслада или награда. Предприемането на действие (спрямо климата в случая) не е “секси” и не е в обсега на комфорта ни. Напълно нормално е да поискаме да се откажем или да не започваме да се борим въобще – това е първосигналната ни реакция спрямо “страшните неща” в живота.
Реакцията “бий се или бягай”, е естественият отговор на застрашаващи живота ни случки и фактори. Отзовава се симпатиковата нервна система и се освобождават хормони (адренлин и кортизол), които да подготвят тялото ни или да се изправи пред опасността, или да избяга встрани от нея. Терминът “fight or flight” и концепцията за това са описани от Уолтър Кенън (Walter Cannon) през 1915 г., като описва именно как нашите предци са се криели от хищници. Учените са доразвили теорията и към “бий се или бягай” добавят и още няколко механизма – “freeze” (застиване, неспособност за действие) и “fawn” (помазване, любезничене с цел избегване на конфликтна точка). А всъщност основната цел е да не реагираме крайно, а да запазим спокойствие и да подходим рационално, обмислено, с осъзнати действия. (Вместо с атака, гняв, плач, агресия).
♥ ♥ ♥
СОЛАСТАЛГИЯ
Знаете какво представлява носталгията. Възниква като термин през 17 век, когато мореплавателите тъгуват по дома си, но претърпява промени и днес я разбираме като тъга по нещо отминало, сантимент. Австралийският професор по устойчивост Глен Албрехт въвежда термина “соласталгия” (solastalgia = solace – утеха + algos, болка), който пък се отнася до хора, които вече пряко са преживели или преживяват последствията на природни бедствия и промяната в климата.
Соласталгията се отнася до болката / стреса, причинени от загубата или нарушаването на място, което ни носи спокойствие – дом или място, на което сме израснали. Чувството, съзнателно или не, когато този дом/земя стават “жертва” на проекти за пътища, язовири, обезлесяване, “дефицит на природа” и др. И такъв тип “инвазия” се възприема лично и като атака срещу това наше възприятие за принадлежност. С други думи, соласталгията предствлява мъчната тревожност (гняв, скръб, вина, загуба на идентичност, безнадеждност), която е резултат от често резки промени в дома на човек и/или по-голяма среда, които, също така, зачестяват с измененията на климата.
Доклад на MIT (Massachusetts Institute of Technology) изследва въпроса сред оцелели след Уригана Катрина (2005), и показва, че хора, които са преживели природно бедствие, имат 4% по-голяма вероятност да имат проблеми с менталното състояние, освен свързания пост-травматичен стрес.
Крисс Кеворкян пък въвежда термина “екологична скръб” (ecological grief), за да опише онова чувство на мъка по загубата на екосистеми и други последствия от човешка дейност.
♥ ♥ ♥
СЛЕД ТОВА НАКЪДЕ?
Специалистите препоръчват както успокояващи тялото техники като движение/спорт или пък йога, медитация и дихателни практики, така и социални способи. Хората имаме необходимост да споделяме, а това би трябвало да ни носи и чувство на сигурност и подкрепа. Следенето на подобно окуражаващо съдържание в социалните мрежи също носи усещане за подкрепа, макар и от дистанция. Освен с приятели, можем да “разговаряме” с дневник, а ако се наложи – и с терапевти**, които биха ни разбрали.
За мен обаче най-много работи методиката на личния пример и промяната на начина на живот. Ежедневните навици, които вече са се превърнали в норма за Рада, и обграждането с нови и нови положителни примери и вдъхновяващи истории около себе си. Индивидуалният принос може да бъде разгърнат и с участие в организации, които обвързват дейността си с опазване на природата и биоразнообразието; с подписването на петиции, участието в акции и протести, когато е необходимо – спрямо района, държавата или общността, в която вирееш и се асоциираш. И въобще – да припознаеш една кауза, с която се асоциираш, и да действаш в тази сфера, защото няма как да огрееш навсякъде и да си еднакво полезен както за почви и води, така и за отпадъци и пластмаса, например.
“Трудно е да ги преборим (вина, отчаяние и др.), затова изграждаме защитен механизъм чрез отрицание. А то пък ни кара да подценяваме собствените си възможности”, споделя Пол Хогет, психотерапевт и преподавател в UWE Bristol.
Аз съм осъзнала, че съм добра в комуникацията и в намирането и предаването на истории и послания, затова и този блог претърпя куп идеологически промени, затова и преди 3 г. се роди и подкастът “Радини вълнения” не под формата на монолози, а на тематични разговори с компетентни събеседници.
Магдалена Александрова @magisanvlog, влогър и създател на съдържание, също неотдавна засегна темата сред последователите си. Тя направи паралел между eco anxiety и модела на Кюблер-Рос за Петте етапа на скръбта: Отричане, гняв, пазарене, депресия и приемане. Тя сподели своите методи за справяне, които включват както осъзнати ежедневни избори, които понякога означават компромиси, така и край на самообвиненията. “Моя приятелка ми препоръча един трик, а именно: да си давам сметка върху какво имам контрол и върху какво нямам. Това, което направих за своята екологична тревожност беше, че си направих списък със световни проблеми, върху които нямам ПРЯК контрол да ги разреша, и който (списък) държа винаги наблизо в телефона си. За съжаление в това число включвам и световния глад, и достъпа до чиста питейна вода, войни и други тежки теми. Беше ми много трудно, но и доста ми помогна.”
Психологът Петя Георгиева – Милър пък действа, като “атакува” темата през най-малките, децата. Заедно с илюстраторката Ивелина Василева създават “Healthy Earth” – детска книжка за оцветяване, но и с допълнителна информация за някои простички, ежедневни неща, които са осъществими дори от децата, и помагат по малко на природата. По този креативен начин децата ще бъдат въвлечени в темата за опазване на околната среда по достъпен начин, като се възпитава осъзнатост от ранна възраст. Ето още някои бързи справки с информация как да разговаряме и разберем децата и младежите по тези теми: тук, тук и тук.
Виж още: Чуй епизода ни с Петя тук
♥ ♥ ♥
ЗА ФИНАЛ
Напълно нормално е да ни минават мисли в посока екологична тревожност, и да се чувстваме по този или онзи начин. Реакция, която е естествена на “застрашаващи” ни събития, а и защото се чувстваме свързани с околната среда и не можем да преглътнем и подминем някои неща. Като човек, който страда от безпокойство, се опитвам да канализирам поне емоциите си по отношение на настоящето и бъдещето на Земята – да ги рационализирам, да ги осмисля и прегърна, и да действам според възможностите си, като не позволявам да ме обземат. Ще ми се да заменим уязвимост, тъга, слабост, безпомощност, обърканост – с надежда, мотивация, емпатия, свързаност.
Климатичните промени често са представяни през призмата на нещо сложно и голямо, трудно за обяснение и разбиране. Това води до носигурност в обществото, която си намира различен подход у всеки за това как да се прояви отвътре и навън. Насърчавайки добрите примери, честите разговори сред приятели и в обществото, образоваността и информираността, проактивността и колективната свързаност могат да се окажат ключови не само към разрешаването на локални и по-мащабни проблеми, но и на личностни, вътрешни терзания.
Разбира се, аз не съм медицинско лице, нито съм специализирала психология, и ако вие намирате състоянието си за по-сериозно и зачестено от стандартното, се обърнете към специалист. Тази статия е част от рубриката “Еко речник”, в която разясняваме различни понятия от устойчивия начин на живот, на български език.
*Този материал е създаден с финансовата подкрепа на Българска фондация Биоразнообразие по проект “Climate Game On” на програма DEAR на Европейската комисия. Съдържанието на този материал е отговорност на Thrift Sheep и може да не отразява вижданията на ЕК или БФБ.
**През 2019 г. се проведе международна среща на високо равнище в Португалия, посветена на връзките между психичното здраве и глобалното затопляне, а по-рано същата година британски психолози подписват петиция, за да привлекат вниманието на политиците и обществеността към тежестта на психологическите последици от промените в околната среда.
През 2004 г. Марселла Данон става съосновател на Ecopsiché – училище по екопсихология в Северна Италия. Методът, който на който се опират, се базира на разбирането на връзката между човека и природата, и че това не са две отделни неща, а едно неразривно цяло. Ето тук можете да се запознаете по-подробно с темата за екопсихологията, с препоръчаната литература.
***Илюстрациите в този материал (конкретните автори са описани под всяка от тях) са част от кампанията на Fine Acts & TED Countdown – “Artists for climate”
Източници:
- Albrecht, Glenn; Sartore, Gina, Solastalgia: The Distress Caused by Environmental Change, 2007
- American Psychological Association, Psychology and Global Climate Change: Addressing a Multi-faceted Phenomenon and Set of Challenges, 2010
- American Psychological Association, Mental Health and Our Changing Climate: Impacts, Implications, and Guidance, 2017
- Climate Psychology Alliance, Solastalgia
- Frothingham, Mia Belle, Fight, Flight, Freeze, or Fawn: What This Response Means, Simply Psychology, 2021
- Hickman, Caroline, Climate anxiety in children and young people and their beliefs about government responses to climate change, University of Bath, 2021
- Hickman, Caroline, Young people’s voices on climate anxiety, government betrayal and moral injury: a global phenomenon, 2021
- Hoggett, Paul; Andrews, Nadine, Facing up to ecological crisis: a psychosocial perspective from climate psychology, 2019
- Oxford Languages,Word of the year 2019
- Royal College of Psychiatrists, The climate crisis is taking a toll on the mental health of children and young people, 2020
- Schwartz, Sarah; Benoit, Laelia, Climate change anxiety and mental health: Environmental activism as buffer, 2022
- Seaman, Elizabeth, Climate change on the therapist’s couch : how mental health clinicians receive and respond to indirect psychological impacts of climate change in the therapeutic setting, 2016
- Наука за хората, Бий се или бягай: 3-те механизма на стреса, 2019
thrift sheep
Последвай ме: Facebook // Instagram // YouTube // Podcast
