Една мила и чаровна дама – Теа от Ladybug Stories сподели своя нелеп опит с първите срещи, и всички вече познават “човека от храстите”. Позамислих се и аз за разни позабравени ситуации, които обаче понякога разказвам в приятелски кръг.
Преди няколко години излезнах от една супер дълга връзка, заела най-важните години в израстването ми, и общо взето не знаех много-много как да се държа в определени ситуации, как да откликвам на комплименти и покани. Прибира се веднъж мама от командировка, вижда вазата на бюрото, пита ме с поглед. “Да, от един приятел.” – “Рада, приятелите не си подаряват червени рози..!”. Като изключим това, изобщо не съм разбрала, че е било среща, смятай. Такива ми ти работи.
Беше някаква дъждовна вечер, моята вечно закъсняваща приятелка я няма вече час – аз съм с пола и токчета, чета книга на фонтаните на Сердика. Хората се уговаряха, срещаха, други закъсняваха – пак се намираха; развалиха се фонтаните, наводни се подлезът – оправиха го, а аз все си чакам. Толкова съмнително явно чета книгата, че идва гус’ин полицай при мен, “Документите!”, така така, почва да ме изпитва на ЕГН и настоящ адрес. “Ходили ли сте в полицията?” “Ами да..?” – Естествено, нито той пита “имали ли сте проблеми с полицията”, нито някой, който де факто е имал, ще си каже за това. “Защо?!” “Ами да си извадя лична карта..?”. Конско и “другия път кажи на приятелката си да дойде навреме”.
Някак бяхме изпуснали вече всички планирани концерти, премиери и прочие, и се озоваваме в Студентски град. Да – аз никога не ходя там умишлено (*освен по работа), просто някак все се озовавам там. Кибичим в дискотеката, до която сме успели да доплуваме в дъжда (да живеят високите стабилни токчета ала кокили!), пред тоалетната съм, рапирам си нещо кротко, чакам с две чаши в ръка – моето уиски и нейната водка. Доближава ме момче, което трудно мога да преценя в онзи момент, на онази светлина.
– Защо си толкова унила?
– Не съм унила, чакам.
– Усмихни се малко! – тук казва нещо, разхилвам се, но по-скоро иронично – Много хубаво се усмихваш. (Не може ли просто “имаш красива усмивка”) – wait for it… – Каква паста за зъби използваш? (pick up line of the week, congrats)
Тук останах за миг като тресната с тиган, докато асимилирам въпроса.
– Ъм, Colgate?
– Хм, на мен не ми харесва, предпочитам *нещо си друго*
Напуши ме на такъв смях, че дори забравих да разкажа на С., и остатъкът от вечерта продължи с женската ни компания и танци до зори. Не помня как се прибрах, та затова и не помнех, че явно съм си дала номера (but why?!), “Да излезем да пием по нещо?” – “Болна съм ти казах.” (комбото пола и порой не прощава) – “Ами да пием по чай?”. Последва чат във вайбър, беше ми забавно – don’t blame me. Типът ме заразпитва, все беше настоятелен за излизанията – “Днес съм на концерт” – “О, каква музика слушаш?” – Беше рапче, последва отговор “+1”. Каквото и да значеше това в този контекст. Заразпитвах: “Ти не знаеш ли – всеки мъж си има точкова система! Спорт – плюс едно. Алкохол – плюс едно. Цигари – минус едно.” Брей, ти да видиш, не знаех.
“И колко е максимумът?”, не се сдържах. “Еми 10.” – “А аз колко имам?” – “6.” И това без да сме се виждали – найс, а?!
Въртях си диалога наум, смея си се, после се сещам за точковата система и пак се разхилвам. Не знам как, но след стотния път, няколко седмици по-късно, стигаме до кафе на живо. Излишно е да казвам, че беше трагично и нямахме допирни точки – освен това, че се бяхме запознали в единствената нечалга дискотека в Студентски.
Та така, от тогава между приятелки термина “Колгейт” използваме като нарицателно за досадно момче, което ти се лепва в бара и, не мож’ го виниш, си пробва късмета. Една поредна подобна вечер по женски пък се стига до: “Спокойно, аз не съм поредният идиот, няма да ви каня на танц или питие, но съм художник – много сте красиви, искам да ви нарисувам, ето моя визитка”. Абе не знам това сега като комплимент ли да го приема? 🙂
Разказвам си аз поредната история на приятелка – “Оф, Рада, кога ще попаднеш на някой нормален и неоткачен…” (Попаднах, и то в бар, в сряда вечер, на -20 градуса, и много те обичам – знам, че четеш!)
Някои истории просто отлежват във времето, забравяш ги и ги заравяш, и евентуално се пробуждат, когато видиш мъж с червена роза пред заведение; или когато трябва да отърваваш някоя дружка от неканена компания. Посягаш към тях (историите), за да се развеселиш, да се плеснеш по челото за нечия, или – по-лошо – за твоята собствена неудачност, и някак ставаш една идея по-благодарен за това, което имаш и/или знаеш днес.
Въртя пак диалога и си мисля “Е що не му казах “Корега”…?!”
Благодаря ви, д-р Жечков!
the thrift sheep