Понякога, просто ей така, се случват едни неща. Завърташ се в седмичната вихрушка, оплиташ се в графици, прескачаш хиляди ремонтни заграждения по центъра ала Великата китайска стена, и забравяш да се огледаш. И в някакъв момент, почти непланирано, се случва нещо малко или голямо, което да те усмихне за два дни напред.
Понякога се чудя дали има смисъл това, което правя, и начина, по който го правя. Това, че споделям немалко информация в мрежите за себе си като цяло, и за детайлите от моето ежедневие. Сторита, ежедневни постове, блог публикации, статуси във фейсбук. Изграждаме някаква електронна самоличност, която само наглед контролираме, пък често се оказва, че тя контролира нас. Anyway, всеки път като се замисля трябва ли да е така, не може ли просто да се покрия, съдбата ми разкрива точно обратното. Някое супер мило съобщение от вас, или дори снимка. Или някой от всичките пъти, в които съм се срещала някого в реалния живот, от Инстаграм.
Някак срещите през фейсбук познанства повече ми граничат на dates… така де, срещи. Или пък може би го свързвам с първото ми сериозно гадже, с когото се запознахме именно там, а имам и доста подобни примери от личния си опит и на хората около мен, мъже и жени.
Вече съм ви говорила за това защо предпочитам Инстаграм и колко по-различен е светът на социалните мрежи през инстаграмърската гледна точка – тази на визуалното, на повече образи и по-малко думи. На хаштагове и последователи, които наистина са такива, защото те “следват”, а не като приятелите в Лицекнигата, които не винаги са дори и далечни познати.
Тези размишления отново ми заеха съзнанието последните дни, когато случайно разбрах (от стори!), че едно момиче, с което се “следваме” отдавна, си прави момичешки трип в България и Гърция. Миналата година се поразминахме в Италия, но някак имах предчуствие за това. И хоп – на следващия ден вече пием матча лате в Parallel 43, и се разхождаме по моста на влюбените. А днес пък заминават да планинарстват в Рила не къде да е, а на хижата, която миналия уикенд преобразихме в хижа с нулеви отпадъци. Малко съвпадения?
Не ви казвам да се срещате всеки ден и да си пиете кафето с непознати. Просто напомням, че има твърде много добри примери на приятелства (и връзки), а защо не и работни ангажименти, започнали от интернет. Именно от факта, че имаш време да опознаеш въпросната електронна самоличност на човека отсреща, и да припознаеш онова, което ти имаш или пък нямаш, но търсиш в своите другарчета. В такива моменти осъзнавам, че не само аз се боря с вятърни мелници, или пък не само аз правя еди-какво си. Смятам, че не аз си намирам съмишлениците, а съдбата ми ги намира. Радвай се на малките случайности 🙂
thrift sheep
Последвай ме: Facebook // Instagram
