КАК СЕ САМОВЪЗПИТАХ НА ЛЮБОВ КЪМ ДВИЖЕНИЕТО И СЕ ЗАПАЛИХ ПО СПОРТА

Израснала съм в семейство, в което винаги са ме бутали да си уча уроците, да си ходя на английски, да си взимам изпитите – и не ме разбирайте погрешно, в това няма нищо лошо. Просто спортът е оставал на заден план и нормативите по физическо бяха чиста мъка, наравно с тази по математика. Как обаче стигнах до там да ходя на републикански в 12 клас?

И до сега не мога да скачам на въже и на ластик. Другите играеха в училищния двор, ние с една приятелка слушахме Oasis и Red Hot Chili Peppers, и често-често се отбивахме в компютърния клуб. Късно и се научих да карам колело. Ще прескоча направо към момента, в който някаква идея ме озари. Живеех основно на кока-кола и шоколад. Сега може да пия по 1-2-3 литра вода на ден, но, вярвайте ми, тогава не пииех по толкова и на година. Имам предвид вода вода. Беше ми безвкусна?! Получавах коментари за начина си на хранене и намеци, че може би акнето е свързано с това. Обаче съм упорито теле и когато аз (а не някой друг) си навия нещо, трудно се отказвам.

Виж още: Моята история с велосипед

Намалих и впоследствие спрях газираната кола и количествата шоколад. “Добре, защо да не започна да се храня по-здравословно?”, си казах. По онова време това означаваше пържола със салата. И изведнъж започна да ми идва енергия, която не знаех какво да правя. А колелото вече беше навлязло активно в живота ми. Дойде и лятната ваканция.

Недалеч от вкъщи има позанемарен стадион, който отдавна не изглежда като такъв. Но определено има някаква прашна, обрасла елипса, около която можеш да кръжиш, и то без да има много-много хора наоколо. Спомням си, че първото тичане на стадиона беше с екипчето за физическо и обикновени кецове с равни и тежки подметки.

Добре си спомням и това, че трудно можех да изтичам една обиколка (400м). Но както казах – упорито магаре – така и така съм отишла: ще тичам една обиколка, и после ще вървя една. Ден след ден, ставаха 2 тичане – 1 ходене, 5 тичане и така.

Въртях се в кръг, броях всяко камъче и червейче по пътя си, държах mp3-ка, на която имаше разни дръм енд бейс и електро парчета за темпо. Нямах модерен телефон, само взех един крачкомер на батерии от ebay, колкото да знам колко съм изминала. 

Губех представа за времето и истински се наслаждавах на прогреса си – измерен не толкова в крачки, а в усещането на свобода и онзи трепет, когато тичаш, тичаш, тичаш и не се задъхваш.

Водех се по усета си и по това с колко енергия разполагам съответната сутрин – започнах сама да си изготвям програмки. Спринтове тип “от тая греда до другата”, после ходене. 

Докато в един момент бъдещите ми треньори не ме забелязаха. Попитаха ме какво тренирам – нищо? Поканиха ме да дойда при тях в залата наблизо, но хич не ми се вярваше как ще се случи това. Та аз бях на 16-17, къде тепърва ще тренирам лека атлетика. Бях гледала каките спринтьорки по телевизията, възхищавах се на Ивет Лалова, но никога не съм допускала, че мога да се впусна в подобно приключение. Естествено, че ми хареса! Даже известно време криех от майка си, докато един ден просто не си изкълчих глезена на препятствията.

Цялата тази емоция беше абсолютно нова за мен – вече си бях самоизградила издръжливост, сега беше ред на работата с треньор върху скоростта и техниката. Е, по последната точка все още не съм постигнала кой знае какъв успех. А техниката на бягане е от съществено значение за резултатите, особено ако се състезаваш. Тренирах кажи-речи сама за средни и дълги разстояния, докато останалите от групата бяха спринтьори. Тогава приоритетите ми бяха различни и се е случвало да не ходя на състезания в страната, защото любима метъл група ще гостува в София същия ден.

Е, явно спортната злоба и състезателният хъс са ми чужди – просто бях открила хоби, което да ми даде свобода и неизпитвано чувство на удовлетвореност.

Открих тичането по неравен терен и то ме привличаше много повече от това на червената настилка на стадионите. Стартов номер не съм слагала от 3 години – последно бях част от отбора на Софийския университет. Междувременно открих фитнеса, йогата (класическа, въздушна, хатха и др.), пилатеса. Минах през самообучения, работа с треньор и хранителен режим, дори броене на калории. Имало е моменти, в които не излизам от залата със седмици (без прекъсване), но важното е, че се научих да си давам почивка. 

Виж още: Как тичах из вековни гори с WWF Bulgaria

Най-щастлива и в кожата си съм се чувствала именно когато не съм преследвала цели, не съм си следила мерките с метърчето, не съм се взирала в корема си, ръцете си, прасците и т.н. Вече и на кантар не се меря 🙂 – това са просто цифри, които нищо не значат, когато се измъчваш вътрешно или външно по някакъв начин. В началото е трудно, докато се изтласкаш и превърнеш движението в твой приятел и в навик. Тренировките може да оредеят, но когато опознаеш тялото си и това какво го натоварва – дори ходенето пеш се превръща в приятно, търсено занимание.

Освен мотивацията да съм във форма и преследването на онова чувство на приятна умора, друга мотивация да вляза в залата след пауза, е новото готино облекло. Момичета, признайте си, така си е! Мисля, че до момента единствено маратонки и сноуборд яке съм си купувала чисто нови. Останалото съм откривала евтино и марково в секъндхенд магазини. Тъй като спортните дрехи са направени най-често от полиестер, това си е доста голям текстилен замърсител. Да – това е бързосъхнеща материя, понякога дишаща – т.нар. dry-fit, супер удобна за хора с активен начин на живот. Полиестерът обаче е изкуствена тъкан – най-широкоразпространеният полимер е полиетилентерефталат (a.k.a PET, PETE) – абревиатура, която познаваме от пластмасовите бутилки, например. Виж на етикета или на дъното на бутилка, ако не знаеш за какво говоря. Може би предимството на полиестерния текстил е освен бързосъхнещата материя, още че избелява бавно, но също и фактът, че не се намачква – или поне доста по-трудно. 

Какво е решението?

Освен дрехи втора употреба, в гардероба ми отскоро се помещава и готин български бранд. Resume е нова българска компания, зад която стоят загрижени за природата млади хора. Това, което е различното при тези спортни дрехи е, че са произведени в България и са направени от рециклирани пластмасови бутилки. За направата на 1 тениска са необходими ~ 8 бутилки. Доста яко, а? Новите ми тениски са с разчупен дизайн в два цвята, супер леки и пасват идеално. Плюс това идват в готина кутия, така че са чудесен подарък за някой активен приятел. А част от средствата от тениските отиват за организиране на събития за почистване на иначе красивата ни природа. (Така през ноември Resume събраха над 150 кг. пластмасови отпадъци до язовир Пчелина)

Думата “resume” от английски означава продължавам, възобновявам. Така в този контекст това е новият, по-добър живот на иначе замърсяващи продукти за еднократна употреба. Това, че спортуваме и обичаме да прекарваме време сред природата не означава, че трябва да допринасяме за нейната кома, нали? 

Повече време навън = по-щастлива Рада. Това е моята формула за щастие – добави и приятната компания.

Връзката с тялото ми продължава да се развива и променя всеки ден, и определено продължава вече години. Дали ще съм в коридора, в гората, на велоергометъра или на постелката – въпрос на навик е да заобичаш процеса. И резултатите да нямат (кой знае какво) значение! 🙂 

*Тази публикация е спонсорирана от Resume, но всички мнения са изцяло мои и базирани на личен опит и наблюдения във времето.

Къде можете да откриете Resume ? На техния уебсайт, в Laika.bg, и магазин 0511.

thrift sheep

Последвай ме: Facebook // Instagram // YouTube // Podcast

Liked it? Take a second to support thriftsheep on Patreon!

Leave a Reply

Your email address will not be published.