Сгушено в планинските склонове на южна България и западен Пирин, село Влахи крие своите тайни и ги пази до последно. То е едно от онези места, в които виждаш, че наглед животът гасне, но същевременно не е съвсем така. Тук не тече оживен селски живот както може би си го представяме като някоя махала, в която сме израснали с баби и братовчеди и техните баби, а се пази кресненско “съкровище”. Жителите се броят на пръстите на едната ръка, но се строят вили, а има и куп организации и природни поводи да задържат хората да работят и действат там.
Преди 2 години, малко след първите по-смели крачки извън дома след голямото стоене през пролетта на 2020 г., се отправихме на юг за един ден. Първа спирка ни беше леснодостъпният от пътя Попинолъшки водопад край Сандански, и буйните му води. (на снимките отдолу)
Втора спирка наобратно бе с. Влахи, на няколко километра от Кресна, област Благоевград. Достига се по път около 5-6 км, първо асфалтов, после черен и прашен, но бавно и славно, макар и с по-нисък автомобил, паркираме пред храм Св. Пророк Илия. Целта ни бе Влахинският водопад, но далеч не очаквах мястото да ме плени толкова, че да искам да повторя (А аз съм от хората, които и пътя към вкъщи ще си променят, само и само да не минават през едно и също място, хаха) и.. днес да ви разкажа за още едно място, съхранило същността си въпреки времената, в които живеем. Последно ви споделих за Шабла и езерата на Шабленско и Дуранкулашко, и богатото им биоразнообразие.
ВЛАХИНСКИ ВОДОПАД
До водопад “Скакалото” се стига бързо, като се върви около 20-30 минути, съдейки по часовете на снимките, които съм направила (А ни поваля и лек дъждец) Маршрутът е лек и приятен. Впоследствие прочетохме в интернет за агресивни кучета, които ние пропуснахме, но чувахме в далечината. Ако прочетеш по-надолу в статията, ще разбереш какви са тези кучета – всъщност те не лаят по всекиго, а най-често по хора, които приближават ценните овце, които вардят. Възможно е човек да се заблуди откъде трябва да мине, защото една начална част на пътеката бе засипана със слама и животински остатъци в дерето.
Та, след църквата се пресича пътя, слиза се надолу по дървен мост, и се търси къде да се свие вляво покрай въпросната къща. Мисля, че точната посока ни “подшушна” една симпатична сухоземна костенурка, и едно счупено от излюпване змйско яйце. (Територията предоставя дом на куп редки и застрашени животински и растителни видове, вкл. вековни дървета като Влахинския чинар в селото) Върви се покрай дерето, над пропастта – няма парапети, разбира се, но не е нещо страшно.
До подножието на самия воподад няма как да се стигне, освен ако не си ентусиаст катерач, затова го съзерцаваме отдалеч и се любуваме на откриващите се все още заснежени високи пирински върхове в далечината. Грохотът от пада на водите на р. Влахинска все пак е внушителен и от този ъгъл, и наоколо е толкова спокойно, че тътенът й остава необезпокояван.
ЦЕНТЪРЪТ ЗА ЕДРИ ХИЩНИЦИ
Минаваме да видим паметник в близост и с изненада разбираме, че с. Влахи е родното място на видния революционер Яне Сандански. Друга важна спирка беше центърът на Сдружение за дива природа Балкани – Образователен център за едрите хищници, където спокоен дом намират няколко мечки и вълци (мечките Медо и Буя и вълците Въчка и Байто, ако трябва да сме точни), родени в зоопаркове и толкова обременени от близкия контакт с хората, че тяхното съществуване обратно в дивата природа е невъзможно. За съжаление когато ние посетихме района, Центърът беше в ремонт и нямаше как да се запознаем с животинките (макар че те са си направо животинища), но с интерес следя дейността им, както и чуждите разкази. В Центъра има условия за събития и събиране на групи и всяко лято се организират лагери за деца, за 2022 включително.
Виж още: Новата ера на зоопарковете – подкаст епизод с Християн от Зоо Център Добрич
КАРАКАЧАНСКИТЕ ОВЦЕ
Имах щастието да видя огромно стадо каракачански овце миналото лято в Стара планина, където също се полагат системни усилия за опазването на вида. Историята е по-отдавнашна и всъщност е следната: Тъкмо когато тази и други стари местни породи са напът да бъдат изгубени, преди 2-3 десетилетия братята художници Сидер (и жена му Елена) и Атила Седефчеви се захващат с мисията да отглеждат каракачански овце, кучета и коне, както и калоферски кози. По-късно се появава и центърът за редки породи Семпервива във Влахи.
Пред БТА биологът Елена Цингарска споделя: “Тук животните могат да се отглеждат на паша. Това беше едно от нашите условия – животните да могат да се отглеждат максимално близо до традиционния начин, както са отглеждани от векове.” За контекст: породата е издръжлива на пек и студ, защото е отглеждана нависоко в планината, под открито небе. Постепенно видът се губи, защото народът предпочита по-млекодайни видове. Дори огромното стадо на Сидер се качва на най-високите пирински равнища, по стара традиция, и то охранявани от не по-малко важните каракачански кучета.
Именно Елена и семейството й са създатели и на Центъра за хищници: “Стигнахме до извода, че е необходимо много образование сред хората, тъй като това са животни, с които човекът дълги години е бил в конфликт, а и продължава да бъде, и реалната информация за тези животни не е много известна сред хората. (…) Целта на Образователния център е посетителите – било то деца или възрастни, да научат повече за дивата природа и специално за хищниците. Някак въздействието върху човек е много по-голямо, когато види живото животно и разбере, че това всъщност не са онези кръвожадни зверове, каквито ги описват в приказките и във фолклора не само на българите, а и изобщо в световен мащаб, а са едни горски животни, които имат своето място в природата и съвсем не са толкова страшни и кръвожадни.”
Да се върна на каракачанските овце – Тази българска порода овце се отличава с черната си вълна – лесно се разпознават, изключително магнетични и симпатични са. Жилави, здрави и достолепни. Това е една една от най-древните породи овце на Балканския полуостров. Струва ми се, че след миналогодишното издание на “Фермата” и последователя на идеята Андрей, който предостави грижата за овцете и пространството си край София на участниците, сякаш повече хора разбраха за автохонните породи и колко ценни са те.
Виж още: Подкаст епизод с Мария Жекова за Родопската мечта
ДА СПАСИМ КРЕСНА
Всичко това е страхотно… докато го има. В един предишен епизод на подкаста “Радини вълнения” с Ирина Матеева от БДЗП (Българско дружество за защита на птиците) засегнахме болната тема на всички природозащитници и еколози – Кресна. Но какво представлява този казус и защо ни трябва да спасяваме Дефилето?
Кампанията за опазването на Кресненския пролом е най-старата природозащитна кампания в България, започнала през 1997 г., която…. за съжаление продължава и до днес. Основното искане на кампанията е „Магистралата извън дефилето”. Мястото е на кръстопът на климатични зони, и местообитание на изключително много животински и растителни видове, немалко от които дори със защитен статут. Каньонът между Пирин и Малашевска планина е дълъг 18 км., като по извивките му тече река Струма. Планирането на строежа на участък от автомагистрала Струма да преминава директно през Кресненския пролом обаче е опасно и застрашаващо биоразнообразието е действие.
“Проломът е като гърло на бутилка. В него на малка територия е съсредоточено огромно разнообразие от видове, които живеят в долината и ежедневно мигрират към реката и обратно. За местните животни построяването на магистралата през пролома ще е същото като някой да реши да построи скоростен път през вашия дом, например между банята и всекидневната. Без да имате избор, ще ви се налага да пресичате пътя всеки ден.”, обясняват на достъпен език от Сдружение Балкани.
“Магистралният трафик по сегашния път обаче е убийствен и разрушителен за всички живеещи там животни. От 2003 г. досега популациите на практически всички видове, обитаващи този район, са намалели няколко пъти. Трафикът е смъртоносен и за хората – годишно там загиват 4-5 души. Лошото е, че намеренията на правителството създават още по-опасни условия за движение и риск от много тежки катастрофи. Представете си тесен двулентов път със завои и бърз магистрален трафик. Но добавете и преминаващи хора, бавни МПС-та, пресичащи животни. Все предпоставки за тежки пътни произшествия.”
Оставянето на местните хора и региона без локален път ще застраши, както живота на хора и на животни, така и икономиката на района – ще бъдат унищожени най-ценните земеделски земи.”, споделят още от Балкани.
Добрите новини от тази година са, че диалог с новото правителство има и съображенията са възприети, и ще се работи по разплитане на казуса.
Повече информация за проблема и предложенията за неговото разрешаване ще откреш тук: kresna.org , balkani.org, vision.kresna.org, facebook.com/savekresnagorge
С няколко думи: Съкровища се крият в Пиринско. Природата си е проправила път и стоически се бори за оцеляването си. Къщите и улиците може да са опустели, но се отваря пространство за широтата на величествената планина, на животинското богатство (10% от българското такова е тук), но ехти и силата на човешкия устрем да съхрани традициите.
Пътувайте с мисъл и със смисъл. Оглеждайте се и попивайте. Интересувайте се и разпитвайте.
p.s. Благодаря на Мария, че предостави допълващи кадри за този текст.
thrift sheep
Последвай ме: Facebook // Instagram // YouTube // Podcast
